Беше леко изнервена седмица, която в един момент почти успя
да ме доведе до границата на истерично-маниакално-депресивно настроение. Всичко
започна миналия петък, когато човек се опитва да приключи най-спешните неща
възможно най-бързо, щото уикенд се задава:
„Цък!” – токът изгасна – „Цък!” – „А, добре че дойде....”,
паралелно: компютърът изгасва, тръгва наново, зарежда, о.к.....”Цък!” – токът
пак изгасна – „Цък!” – „А, добре че дойде”, паралелно: компютърът изгасва,
тръгва отново, опитва се да зареди – черен екран...”Хм????”. Произволно и
неконтролирано натискане на копчета - компютър
– „Все ми е тая какво натискаш, няма да тръгна!”....Леко надигаща се паника,
две цигари изпушени една след друга, изнервяне на колеги, на които компютрите
им вървят, а моя защо не иска? Обаждане на номера за спешна помощ – близък
приятел, чиято фирма поддържа офисната техника – „Тошо-о-о, компютърът не ще да
тръгне!”...”Ами да, това го
пробвах вече – пак неще-е-е-е!...”Не, спешно ми трябва, знаеш ли колко работа
имам!!!!”.....”Как така ще ти трябват поне два-три дни?????”...”Ами на външния
диск информацията ми е отпреди две седмици!”...”Знам, че ми каза да си
синхронизирам данните....не съм го направила...”...
Една мухоморка – пасва на настроението...
„Ай, ай, ай! Отидоха ми данните! Ами таблиците, оле-е-е-е,
ужас!Ужа-а-а-с!!!”
Резултат: В крайна сметка Тошо успя да го оправи едва в
сряда – компютърът пак работи - данни йок – от токовия удар се получило бла,
бла, бла, бла...+ поучителни коментари „Колко пъти ти казах да си купите бла,
бла, бла, за да не стават такива неща и да правиш синхронизация ... бла, бла,
бла, за да не ти се губят данните!”.
На фона на пълното отчаяние и голямата жега още от понеделник
с резервен вариант лаптоп и данни от 05.06! (да се чуди човек какво съм правила
повече от две седмици!) започна едно трудно и мъчително възстановяване + ходене по нервите на останалите колеги да ми
пратят това и онова, първо, второ, трето, десето и т.н. Абе с една дума – луда
работа! Прекарах си в офиса вечерите до към 21.30 ч, докато придобиех поглед
тип „Очки в точки” и мозъкът съвсем ми издаде багажа или докато получех усещането,
че в главата ми има една единствена шляеща се клетка и то не от най-умните...Хубаво
е да се прибираш по това време вечер и да гледаш кибичещия по заведенията
народ, да дишаш леко спарения въздух и прахоляк, да се изкъпеш набързо и пльос
– да заспиш и да се опитваш да спиш поне до 6.30 ч, освен ако към 3.30 през
нощта не те събуждат в тази последователност неистово крякащи гларуси, учещи
малките си да летят (не знам откъде са се появили гларуси в Пловдив!), блусово
и джазово мяукащи котки в любовен транс (Summertime, and the living is easy.....) и бодро преминаващи
боклукчийски коли, чиито обслужващ персонал с възможно най-много тракане и
подсвиркване, на фона на игрива чалга, премятат от онези големите метални
контейнери....Ама, хора, защо в 4.00 ч. сутринта???? Айде, гларусите не моеж ги
спреш, котките и тях, ама какво ще им стане на боклуците, примерно до 6.00 ч.!?
Бая си мислех по едно време да си взема една възглавница и
одеалце от вкъщи и да си спя в офиса – имаме един такъв удобен, кожен диван в
единия ъгъл....кафе машина, тоалетна, тераса, тихо е, спокойно е (поне през
нощта)....
С една дума днес, в петък следобяд, вече имах леко
неадекватно поведение, опънати като струна нерви, на които можех да свиря пицикато
и бях готова да пратя всеки и всичко на майната му.
Въпреки това тук искам да изкажа благодарствени слова на
милото (за безкрайното му търпение към истеричната типка, която бях тази
седмица), на малката, която ме успокояваше и ми разказваше, че и тя имала голям
проблем, защото на телефона й се изгубила една от игрите-пъзел и на колегите,
които всячески се опитаха да ми помогнат.
Сапунено балонче – малката ги правеше, подскачайки из
градината
В този дух ви предлагам едно пиле с кашу по китайски, пускам
поста и смятам цяла вечер да слушам чуруликане на птички, да гледам светулки в
тъмното и да пия студена бира. До тогава обаче малката като разбра, че ще
правим такова пиле почна весело да пее някакви дисонантни песнички, които би
трябвало според нея да звучат на китайски, в които се долавяха думите Хо Ши Мин
(не знам откъде го е чула, ама иди и обяснявай, че човека е виетнамец...), кунг-фу
панда и силни възгласи от сорта на „Иа-а-а-а-йййййй!”
Продукти за 3 порции
около 450 г
пилешко филе
2 глави лук
3-4 скилидки чесън
1 морков
няколко парченца манатарка, понеже нямах гъби шийтаке
4-5 стръка зелен лук
ок. 40 г
кашу или просто на вкус и колкото ви се хрупа
царевично нишесте
за соса
2 ч.л. мед
3 ч.л. сусамово олио
3-4 с.л. соев сос
7-8 с.л. вода
лют червен пипер на люспи
Пилето се нарязва на тънки парченца и след като се оваля
в малко нишесте, се запържва. Когато станат почти готови, парченцата се
изваждат от тигана и се оставят настрани.
Лукът се нарязва на по-големи парчета и се задушава в същия
тиган, заедно с нарязаните на ситно чесън, зелен лук, морков и гъби. След това
добавяме соса, като държа да отбележа, че не е задължително да имате непременно
сусамово олио – може и без него. Разбърквате добре, връщате мръвките в тигана и
добавяте кашуто. Гарнитурата е варен ориз.
Кунг-фу пандааа!