понеделник, 24 юни 2013 г.

Труд и творчество на село

Този уикенд ни беше обхванал творчески ентусиазъм – всеки ковеше нещо, режеше, къртеше, боядисваше, сглобяваше и т.н. За готвене не остана много време и нямам рецепта за показване, но мога да ви се похваля с други нещица.

Резултати:
1. Направихме люлка на малката – тя сама си я боядиса по неин вкус с акрилни бои и я закачихме на ореха.

2. Малката си играеше на нещо си (май беше изследовател – биолог) и си направи върху няколко стари керемиди ботаническа градина – залепвате парчета пластелин на разни места върху керемидите и отгоре им закрепвате различни цветчета и листа (-:


3. И последното, което ще ви покажа е, за какво може да използвате празни тенекиени кутийки от консерви (в случая от грах): първо нарисувах на едно парче хартия сърчице и звездички, залепих ги с парче фолио на консервите и маркирах къде ще пробивам дупки. След това взех една от машинките на милото и разпробих с тънка бургия самите дупки.

 След това боядисах консервите с акрилни бои, но два пъти, за да стане цветът по-наситен, а от тел направих дръжките:

И накрая един леко нескопосан опит да ви покажа как изглеждат фенерчетата в тъмното – нямам техника за такива снимки, така че...това е положението:

Слънчева и усмихната седмица на всички!

сряда, 12 юни 2013 г.

Гостоприемство...кулинарни недоразумения + печено пиле върху сол



Така се получи, че в професионално отношение си имам доста вземане-даване с фирми от немскоговорящите държави – любезни, учтиви, стриктни и по немски организирани хора...И естествено това е свързано с взаимните ни посещения на всеки няколко месеца...Дотук добре, но различията в начина на мислене и манталитет понякога водят до, по мое мнение, доста симпатични ситуации. Една от случките, която държи предна позиция е посещението на колега с името Гюнтер – хубаво, звучно немско име...което в определени случаи, особено в навечерието на Гергьовден би могло да се интерпретира с малко повече фантазия и като хубавото и звучно българско име Георги...Колегата Гюнтер попадна преди три години точно на този празник при нас, не че не се беше съобразил, но му беше напът да кацне тук и аз, като един любезен домакин го поканих за празника, който в нашия случай обикновено се празнува в някое идилично балканско село -  в случая едно смолянско село.
-А-а-а-а, най-накрая ни доведе един немец! Как му викат?
-Гюнтер...
-Ам, къв Гюнтер бе! То той си е жив Георги! Амчи кат’ е Георги да вземе да почерпи с едно йягне!
При което следва силно, мъжко потупване по рамото на колегата, граничещо почти до лека телесна повреда и аз бързам да преведа и обясня на изумения човек креативното родопско мислене...за да няма недоразумения. Сега, да не ме разберете погрешно – ние сме учтиви и възпитани хора, но обкръжението ни е голямо, весело и шумно-хамалско (-: Та в крайна сметка помогнах на колегата Гюнтер-Георги да пазари две агнета (на приятелска цена), като ги поверихме на една баба да ги превърне в кулинарен шедьовър след печене на фурна цялата нощ преди празника. На въпроса от немска страна дали ветеринаря няма да дойде да инспектира месото и да му удари син печат след заколването на животните цялата компания занемя, а аз не преведох всички реплики и коментари...В крайна сметка на човека много му хареса и като се изключи почти насиненото му рамо след всички приятелски потупвания и тежкия му махмурлук на следващия ден и след като тържествено обещах, че на никой няма да разправям как е танцувал бос хоро на поляната в 2 през нощта, колегата Гюнтер заяви, че това е един от най-хубавите и весели празници, които някога е прекарвал, което в крайна сметка се отрази и добре на бизнеса (-:


Друга случка в натовареното европейско ежедневие е пристигането на друг колега, чието посещение по техническа грешка не съвпадаше с моето присъствие в страната, та се налагаше да ме изчака два дни – да, ама два дни включващи и събота и неделя могат да приключат например с родопска сватба...И понеже не исках да оставя човека сам за уикенда го поверих на дружка, която е преподавател по немски, която пък от своя страна била канена на сватба – е, където са 150 човека сватбари, там са и 151, с което колегата официално и възторжено беше взет под опеката на сватбарското войнство. Това беше първото му посещение в страната (за радост не и последното), та веднъж попаднал в обкръжението на бесуваща сватбарска тълпа краденето на булката, танцуването с петел на площада и огромното количество храна и алкохол в крайна сметка се отрази отлично на българо-немската дружба и дългосрочното сътрудничество....Само някой да му беше казал, че ние можем да изкараме и няколко часа на салата (преди да се зададе основното), безкрайни тостове и хора, та да не се беше напил така зверски, щото само салата и „А, наздраве!” понякога водят до почти катастрофални последици...


В този дух премина и друга една случка или както се казва „визита” на двама доста високопоставени колеги, на които обратният им полет беше вместо в петък – в неделя. И аз съответно нали съм си добър домакин, а пък в съботата бяхме канени на едно голямо събиране, организирано от милите ми родители, реших да заведа и колегите си на купона. Да, ама това вся лек смут в обкръжението, защото имах неблагоразумието да спомена, че видиш ли тези хора са шефове на тази и тази фирма и посещението им е много важно...Въх! Резултат: отиваме на купона, включващ една дузина перфектни домакини и една дузина мощен отбор юнаци (техните половинки), които просто този път надминаха себе си – то не бяха салати – руски, шопски и всякакви други, кьопоолута, печени чушки и родопски мезета, включително и зелена салата от репички, ама не какви да е, а изрязани под формата на 120 розички (една приятелка на мамчето тъкмо беше изкарала курс по изрязване на плодове и зеленчуци – карвинг, та бързаше да покаже жената какво е научила)...Колегите седят, пийват си и опитват радостно всичките вкусотии – така минаха може би 2-3 часа. По едно време единия господин ми казва:
- Честно казано не знаех, че при вас има толкова много вегетарианци!
- ????
- Но пък какви вкусни неща сте приготвили!
- Ама ние не сме вегетарианци – отвръщам аз, при което се сещам и се плясвам по челото, че видиш ли хората може и да са гладни и питам мамчето каква мръвчица има. След няколко минути пред смаяните погледи на господата в центъра на масата тържествено беше поставено хрупкаво печено прасенце, последвано няколко минути по-късно от пълнена пуйка...Погледнах въпросително мамчето, която само доволно заяви, че не била сигурна дали хората ще ядат прасенце, та Мимето (нейна приятелка) направила пуйчето...От съображения за конфиденциалност (-: няма да публикувам снимката с изумените физиономии на колегите, които просто нямаха думи. А това е и реакцията, която мама явно с намигване към мен беше очаквала...Хората бяха във възторг...и естествено възхвалявайки прекрасните умения на нашите жени, съответно преядоха и препиха, а аз обещах да им преведа рецептите...Вечерта беше повече от хубава, т.е. както се казва Ende gut, alles gutили по нашенски „Всичко е добре, когато завършва добре” и хората са доволни, щастливи и ни хвалят какви прекрасни домакини сме...

И сега към неделното пиле върху сол:


Пилето не е с нанесен побой (синкавите петънца под кожата вляво), а с нанесено под кожата масло и парченца левурда (-:

Продукти:
1 пиле (аз лично купувам пилетата на Градус)
1 глава лук
няколко гъби
малко магданоз
няколко листа левурда
½ ч.ч. чаша ориз (или мааааалко повече)
1/3 от пакет морска сол
125 г масло
сол, черен и червен пипер


Сега, пилето може да го направите с или без плънка – става и в двата варианта. Аз лично предпочитам да си поиграя ½ час повече, но да е с плънка. Та за плънката: нарязвам лука и гъбите на ситно – задушавам, след това добавям ориза с 1 ч.ч. вода, нарязания на ситно магданоз, малко сол, черен и червен пипер и 1 с.л. доматено пюре. Всичко това се разбърква от време на време, докато се изпари водата, след което оставям плънката настрана за известно време, докато се охлади. После нарязвам левурдата на ситно и я разбърквам с мекото масло – ако нямате левурда, може да сложите малко къри или пък да си го оставите само с масло. Преди да почна да пълня пилето, прекарвам пръсти под кожата и месото, така че след това да може по-лесно да се сложи масълцето. Слагам малко масълце в коремната кухина, добавям плънката и зашивам (красиво, моля!). Ако остане от плънката я слагам под кожата, заедно с маслото, което се опитвам да разпределя равномерно под цялата пилешка кожа – отпред, при шийката също зашивам, за да не излиза маслото. И това е – изсипвам морската сол в тавата, отгоре нагласям пилето и го покривам с алуминиево фолио, което съм намазала или с малко масло или с олио, защото иначе кожата на пилето ще полепне по него. Загрявам първо фурната на 220 С, а като сложа пилето намалявам температурата на 180 С и пека така за около 1 ½ ч, след това махам фолиото – по желание може да се мазне кожата отгоре с още малко масълце и червен пипер и оставям да се запече, докато кожичката стане хрупкава. Не е сложно и става изключително сочно и вкусно, а и освен това е подходящо за хапване, ако сте повече хора, а ако ви остане пилешко месце, защото плънката от опит свършва първа, може да го използвате за: сандвичи с пилешко (ето тук един вариант), спагети или друга паста със сметаново-гъбен сос и пилешки мръвки или майонезено-картофена салата – пак с мръвчици.


За гарнитура – любимото ни картофено пюре и млечно-чесново сосче

неделя, 2 юни 2013 г.

Малко детски спомени и питки кемерки



Обожавам всякакви комбинации и вариации на тема задушен праз, лук и мръвки. Ако е пък и леко люто – разкош! Ако пък добавим и чаша червено винце или изстудена бира – двоен разкош...ако пък има и домашен, ухаен, топъл хляб, то тогава съм готова да обявя война на всички диетолози и изпадам в нирвана на блаженството, небрежно подхвърляне на залци в мазнинката, ядене с ръце и помляскване, като усърдно и умишлено забравям добрите си маниери на хранене и първите седем години добро възпитание (-: Та тази ми любов към подобни нездравословни и ужасно вкусни манджи се зароди в крехка детска възраст благодарение на домашните питки кемерки на бабчето...


Част от семейството е от Враца и преди години ходихме мно-о-о-го често там на гости. Аз и брат ми бяхме прехвърляни за различни периоди между двете двойки баби и дядовци Пловдив-Враца-Пловдив, докато родителското тяло си вземаше нужната почивка и се вихреше напред-назад основно в летния и зимния сезон. Винаги една от първите работи, като пристигнехме, беше баща ми да се запъти към лавката на Пробива за една кемерка. Така и аз се запознах с този кулинарен шедьовър на врачанската кухня и за радост на майчето, освен принцесите със салам и кашкавал, кемерките станаха едно от основните неща за изхранване на злоядите дечица. Кой ще ти яде тогава агнешки главички или дроб сарми (ей, че сме били балами с брат ми!), които бабчето винаги приготвяше заради зетя (моето татенце)...


Освен кемерките, обаче друго любимо ядене ми беше нейния вариант на друсан кебап, който също скоро ще демонстрирам, яйце на хартишка, сирене по врачански, домашна козя пастърма...Бабчето беше върл последовател на идеята за slow cooking, дори и да не е знаела думата, защото ако искаш да ти е вкусно яденето, трябва да се приготвя бавно или както казваше: „Ако ти се ядат сарми, ще ми кажеш два дни предварително – на единия се прави плънката, на другия сармите се оставят да къкрят цяла нощ...” Може би затова и не позволи да й купим нова готварска печка, а си искаше нейната с дървата..Но за да не добиете грешна представа – бабчето не беше някоя баба със забрадка и манта (не че имам нещо против селската мода) – не, тя живя 80 години и до последно беше с прическа, с червило, издокарана и серт – всички ни строяваше в две редици, ама аз много си я обичах (-: 


Та това е и днешната рецепта – питки кемерки:
Продукти:
За тестото
1 кг брашно
¼ мая (кубче)
3 с.л. кисело мляко
3 с.л. олио
1 яйце
200 мл вода
1 ч.л. захар
½ ч.л. сол

За плънката:
500 г кайма смес
2 глави лук
1 с.л. доматено пюре
Червен и черен пипер, сол
магданоз

+ 1 яйце с малко олио и вода за намазване

Маята се разтваря в 200 мл хладка вода, заедно със захарта и се оставя за 20-тина минути на топло. След това изсипвам всички съставки за тестото в хлебопекарната на програма тесто и след около час си имате втасало тесто за кемерки.
Нарязвам лука на ситно да се задуши, добавям размитата с малко вода кайма, доматеното пюре, магданоза и подправките и оставям добре да се запържи.
Сега има два варианта – или да направите една голяма кемерка, като на снимката по-горе или множество малки питчици. Аз направих и двете – голямата кемерка в тава с диаметър около 30 см – върху набрашнена повърхност разточвам тънко част от тестото, слагам го в тавата върху хартия за печене, изсипвам плънката, слагам и другата част от тестото отгоре и защипвам леко краищата. Намазвам питката с другото яйце, разбито с малко вода и олио и пека в затоплена фурна на 180 С докато почервенее. Накрая, като извадя питката я напръсквам с малко вода и я завивам. И тъй като ми остана тесто спретнах и няколко малки кемерки. Вкусни са както топли, така и студени и много им върви чаша студен айрян със сол (уточнявам го, защото милото го пие със захар).



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...