Основното събитие на месеца беше
рождения ден на милото – и то не какъв да е , а кръгла годишнина. По този повод
бяха поканени множество гости от близо и далеч, за да можем, както е редно да
си прекараме под мотото „яли, пили и се веселили” няколко дни подред, така да
се каже - с размах.
Пред скромната ни вила бяха
паркирани карети, каляски и спортни коли от цялото кралство. Времето беше
точно, както го бяхме поръчали – топло и слънчево. И всичко обещаваше да
прекараме няколко прекрасни дни, ако милото в изблик на върховна мъдрост и
далновидност, не беше решил да си направи подарък, който скромно казано, ни
разказа играта. Някъде по пътя из полето милото видял цигански катун с весело
щъкащи петли и кокошки и видиш ли, понеже нашите две кокошчици са без главатар
на стадото, милото решил да купи едно гордо обикалящо и крещящо петле – хем подарък
за него, хем за кокошките. Така наред с кашоните алкохол и поръчките от дългия
списък за пазаруване, пристигна и още един кашон, в който подозрително седеше и
гледаше петелът Жан-Пиер (аз му дадох
името).
Гостите взеха да пристигат – повечето
подаръците бяха по-малко екстравагантни (от жив петел), но се сдобихме и със златна рибка +
една малка гупа (това сигурно се получи, заради миналата ми публикация), които
нарекохме Мишел и Мишелчо. Златната рибка успях да я снимам, но Мишелчо
(гупата) е много малка и не винаги я виждам в басейнчето, където ги пуснахме.
Първата вечер премина супер –
хапнахме и пийнахме порядъчно, побесувахме на фона на аржентинско танго, рок и
диско от 80-те и така до 3.00 ч.
И…знаете ли какво е убийствена
комбинация? Тежък махмурлук + кукуригащ петел в 6.00! Въпреки нещастните ни
опити да се игнорира крещящия петел, в 6.30 пред машината за кафе се извиваше
малка опашка от леко неадекватни и объркани хора със зачервени очи и
главоболие. В 7.00 вече бяха сформирани първите групи, кроящи стратегически
важни планове за саморазправа с петела.
Имаше идеи за яхния от младо петле или пък петел на фурна с картофи и
т.н. Милото решително ни спря, защото петелът бил добър и мил и просто трябвало
да го игнорираме!
Денят премина със спане на
пресекулки, множество приготовления за гала-вечерята и огромно количество
аналгини, аулини и нурофени. Криво-ляво
до вечерта всички пак бяхме във форма и хапнахме, пийнахме и побесувахме, както
е редно до 2.00.
5.30 – Кукуригу-у-у-у!
Скочих, като ужилена и дори без
да си сложа лещите, с леко олюляваща се походка излязох на двора. А, ето го
мръсника! Айде, кът-кът-кът към градината. Да ходи на другия край и да буди
съседите. Легнах си и прегърнах завивката.
5.45 - Кукуригу-у-у-у!
Станах, направих си кафе и снимах
изгряващото слънце.
Освен това през следващите няколко
часа гонех към градината, като луда, дребния крещящ петел, за да могат
останалите да спят.
Когато милото стана, аз вече бях
придобила формата на буреносен облак, невещаещ нищо добро. И понеже за толкова години си знаем вече
всичките мурафети, милото след известно колебание взе един кашон, опакова
петела и го подари през девет къщи в десета на една баба, която много му се
зарадва. Всъщност не беше точно подарък, защото в замяна получихме няколко кила
картофи, два патладжана и половин кило козе сирене – така, за здраве. Настана
пълно блаженство – през целия ден цареше мир, хармония и разбирателство и
вечерта наспалата се компания (но не и аз) хапна, пийна и бесува до 3.30. На
следващия ден спах до 14.00 следобед (-:
